Прогресив метал

    Прогресив метал групите са толкова много, а доста от тях и толкова успешни, че този стил в никакъв случай не трябва да бъде подминаван. Разбира се, първоначално си задаваме въпросът – тук повече матал или повече прогресив има? Отговорът е, че по-скоро това е една смесица, при която няма нужда да се търси съотношението между двата стила. Дали прогресив металът е твърд прогресив или сложен метал? И двете. 

    Несъмнено идеята за развиването на прогресив музиката на 70-те повече към хардрок принадлежи на групи като Rush и Kansas, при които звукът е смесица от влиянието на групи като Deep Purple, Led Zeppelin и Black Sabbath, от една страна, и определено вдъхновението, идващо от британския прогресив – Pink Floyd, Yes, Genesis, ELP и т.н. Дори и на пръв поглед да изглеждат несъвместими, тези музикални идеи си пасват много добре – това е видно особено в албуми като 2112, A Farewell to Kings и Hemispheres на Rush и Masque и Leftoverture на Kansas. Твърдите рифове на хардрока се сливат с честата смяна на темпото и синтезаторните опуси, което е развито най-силно при Kansas, докато Rush включват повече кийборди чак през 80-те, а в 70-те залагат на комплексността и дължината на песните. Така се оформят и сериозните идеи, които стоят в основата на прогресив метала – сливането на китари и синтезатори по пример на, да кажем, Yes ( в стила на Dream Theater например), или развиването на прогресив изцяло въз основа на китарните партии (Tool са добър пример).

Моделът на бъдещия прог метал е разработен още през 70-те и за това имат дял много групи, които развиват елементи от него - и King Crimson в Red и Starless and Bible Black okазват влияние върху бъдещата поява на стила през 80-те. 80-те са епохата на метала като цяло и трябва да се спрем и въху него и корените му.

Хеви металът е естественото продължение на хардрока от 70-те. Групи като Black Sabbath са не само музикални, но и идейни кръстници на метала. Мрак, психоза, политико-социален апокалипсис, екзистенциална безизходица – ето какво изпълва текстовете на Sabbath и в крайна сметка ги превръща не само в легенда, но и дава набор от идеи за бъдещите поколения групи. Средата на 70-те ознаменува краха на хардрока, които бавно се разпада, а на негово място се явява пънка. И прогресив сцената не е по-добре. Старите групи са все по-слабо активни, а някои, като Deep Purple, направо престават да съществуват. Ново движение обаче заема местата им. Rainbow, AC/DC, Kiss, Judas Priest, Whitesnake, Van Halen, Alice Cooper, Motorhead са само част от групите, при които хардрокът се „втежнява” и върви към метал. А в ъндърграунда вече се появяват още по-нови банди. При тях типичният за хардрока и прогресива синтезатор е заменен от втора китара и се появява т.нар. "двойна китарна атака". 1980 г. бележи прехода – групите или стават по-твърди и преминават към хеви метал, или завиват към поп/комерсиален стил. 1980 е родната година на новата вълна на британското хеви – появяват се първите албуми на Iron Maiden, Def Leppard, Saxon, Black Sabbath с Dio, British Steel на Judas Priest, Ozzy Osbourne със самостоятелна кариера и т.н. Така удря часът на класическия хеви метал. Постепенно се оформя и линията на по-комерсиално и мелодично ориентирани групи, които залагат на шокиращ имидж и любовта на тийнейджърите(ките) особено зад океана. Така глемът на Motley Crue, Def Leppard, Whitesnake, Bon Jovi и много други, този т.нар. „поп метал”, оформя друго лице на стила. От противоположната страна е постепенното „втвърдяване”, от което се ражда трашът на Metallica, Megadeth, Anthrax, Slayer, Testament, Sepultura и др. Къде тогава се вмества прогресив металът?  

    Той е най-вече свързан с класическото хеви. Наченки на прог метал могат да се усетят в много албуми на Iron Maiden – комплексни текстове, сложна музика с многопластова структура – чудесни примери има в албума Powerslave, където песните са доста дълги и особени, а последната, Rime of the Ancient Mariner, си е направо прогресив. По-късните албуми на групата от 80-те завиват в посока на експерименти, включват синтезатори и мелодика и така оформят доста оспорван от феновете стил, който добре отговаря на представата за прог метал. (След 2000 Maiden упорито продължават да се занимават с прогресив, koйто все повече се засилва в песните им.)      

    Немалко интерес предизвиква и стилът, развит от Metallica през втората половина на 80-те. Още от най-ранните им песни се вижда, че не се задоволяват с кратки, прости мелодийки, а напротив – музиката им става комплексна и многопластова. Това личи най-силно при албумите Master of Puppets и And Justice for All, където пените са дълги, с многократна смяна на темпото, множество сола и удивителни пасажи. Чудесен пример е заглавната песен от 1988, в която групата наистина показва прогресив идеи. Много фенове биха отрекли Metallica да бъде окачествявана като прогресив, но истината е такава. Това не е просто траш, а много повече. Завоят на групата през 90-те показва експериментаторски дух, а St. Anger, колкото и предателски модерно (ако това е/беше модерно) да звучи, е много любопитен опит за сливане на множество стилове в едно – и огромната дължина на песните сочи, че не всичко е насочено към комерсиалната аудитория. Пък и Metallica неведнъж са заявявали, че имат уклон към прогресив (вж. предишния материал за историята на прогресив рока, 80-те). Не само Metallica, но и други на пръв поглед траш групи са свързани с прогресива. Те развиват много скоростен, но сложен, компексен и техничен стил – примери за това са Voivod, Mekong Delta, Anacrusis и др. Тук трябва да отдадем дължимото и на Death, които не само създадоха дет метала, но и се оттласкнаха от него, за да изработят уникален експериментаторски стил (1995, Symbolic) - колкото твърд, толкова и оригинален и прогресив-новаторски.  

    Но истинската поява на прог метал се дължи на други групи, които се зараждат през 80-те, но успехът им идва чак към 90-те години. Такива са Fates Warning, Queensryche, Savatage и т.н. Те започват като хеви метал банди,  които с времето се променят и преориентират. Queensryche първоначално се движит изцяло по стъпките на хеви групите, но в Rage for Order от 1986 започват експерименти със звука, а следващият албум Operation: Mindcrime ги превръща в легенда. През 90-те изцяло преминават към прогресива, подобно на Fates Warning с No exit и по-късно Parallels и Perfect Symmetry и на Savatage с Edge of Thorns, Wake of Magellan. Особена характерна черта на това първо поколение прог метал е липсата на синтезатор  - тоест в традиционната форма на хеви метала се вкарва прогресив духът на търсене и експерименти. Ето кое е вдъхновение и за новата вълна от такива групи в началото на 90-те.

    Безспорно на върха на новото течение в прогресива е младата група Dream Theater, която днес е придобила култов статус, албумите й се продават в огромни тиражи, а те самите повлияват идващите поколения. Каквото и да се каже за групата, все ще е малко. Те постигат едно много високо ниво на интрументална виртуозност, което от своя страна прави песните им максимално сложни. Принципът, върху който са основани по-ранните им албуми, е подобен на този на някои прог групи от 70-те, най-вече Yes или Kansas – сливането на китарите (в този случай една и доста твърда) със синтезатори, при което се получава един общ „пласт”. Идеята е не само добра; тя се оказва и прекрасно изпълнена. Dream Тheater вземат тежките рифове от хеви метала, бруталните барабани и скоростта от траша, а кийбордите лежат главно върху наследството на Rick Wakeman и Keith Emerson. Така бива замесена тази особено експериментална музика, в която всеки албум е почти коренно различен от предишния. Групата започна кариерата си с една по-широка прогресив основа в първите албуми, но след Six degrees of Inner Turbulence от 2002 залагат на бързите рифове и барабани ала Metallica и правят амалгама със синтезаторите. Каквото и да става, те продължават с прогресив експериментите – от насоката на последните албуми е ясно, че имат нужда да опитат с повече твърда музика в стила си. Така те полагат основите за следващите прог метал групи от 90-те. За жалост има и множество други банди, които мислят, че ако свирят нещо в стил Sabbath/Maiden и сложат към него малко синтезатори и ще станат вторите Dream Theater. Е, това определено е заблуда, а такава музика е по-скоро близка до най-посредствентото хеви, отколкото до прогресив метала, особено на Dream Theater, където всички елементи са интегрирани докрай и се преливат един в друг.  

    В линията на Theater се движат немалко групи от 90-те та чак до днес. Примери за това могат да бъдат доста банди, при които се наблюдава подобно събиране на класически хард/хеви мотиви и силни елементи на електронното звучене (като концепция това е и близко до индъстриъл метал – Nine Inch Nails несъмнено дължи нещо и на прогресива, а Lamb Lies Down on Broadway e основополагащ за стила на Marilyn Manson). Такива групи могат да бъдат посочени – Porcupine Tree успешно, особено в последните си албуми, сливат хард рифове с кийбордите, които носят много електронно усещане и психеделични внушения. Излкючително изпипан и модерен прогресив се прави и от Pain of Salvation, при които има твърди, леки, лирични и брутални моменти – музиката им се движи от дет/блек метал през хард и хеви до чисто пиано и акустика. Затова групата заслужава особено внимание. Не по-малко интересни са и Opeth, които също носят тежкия звук на скандинавския дет метал, но в последните им албуми не само има тежък, дори брутален звук, но и невероятна сложност, непрекъснат кръговрат на мелодиите (доколкото ги има), преливане от бърза скорост ала дет/траш към акустични пасажи и обратно в изключително твърд метал (пример - Black Rose Immortal от Morningrise) . Новият им албум свидетелства за неотклонно поетия прогресив курс, защото вече включва и кийборди.

    Така стигаме до другата идея за прогресив метал. Докато прог металът на Dream Theater e много свързан с духа на 70-те, то други групи основават музиката си единствено на китарните мелодии и изцяло избягват синтезаторите. Добър пример за подобен стил са Tool, при които има  и последователно сливане на прогресив с алтърнатив. Докато ранните и албуми са в течението на рока от началото на 90-те, а звукът им е близък до хардрока или до онова, към което обикновено се причисляват Alice in Chains или Soundgarden (както и този вид музика да се нарича – за едни това е „гръндж”, за други „алтърнатив”, а аз прост считам за хардрок), то песните им след Aenima са с все повече прогресив звук. Усещането на музиката им е силно повлияно от психеделиката, а Maynard Keenan сам признава, че главното вдъхновение за Tool е King Crimson от 80-те. Друга култова група е Psychotic Waltz – те също стъпват на хеви звука, но и разработват особена музика на доста сложни и многопластови рифове, а трябва да се отбележи и алтърнатив влиянието върху песните им (вж/чуй Into the Everflow). Любовта на вокалиста Buddey Lackey към Jethro Tull дава отражение в следващата му група Deadsoul Tribe, при която той използва и флейта за засилване на психеделичните внушения ала Pink Floyd/ Black Sabbath, дори Tool. Експериментът е страхотен,  в дискографията на бандата има албуми-шедьоври  (A Murder of Crows).

    Прогресив металът от края на това десетилетие показва, че търсенето на нови посоки продължава. Моделът, заложен още през 70-те, днес е развит към един не само твърд, но многостранен звук, в който постепенно се оформя „фюжън” от електронни, симфонични и други елементи, наслоени върху тежките китари. Именно в такива експерименти живее духът на прогресив музиката. Тя не е нито „лека”, нито „твърда”, тя просто се превъплъщава, разнообразява, непрекъснато променя формата си. Смесването, опитите, търсенето на новото обединява прогресив групите. А прогресив металът показва, че не звукът, а вътрешният дух на музиката е важен. Не е възможно механичното сливане на различни елементи от различни стилове да създаде прогресив. Всяка група има уникална музика, често коренно различна от другите. Именно в това е голямата магия на стила – докато всеки стил е „ограничен” от дадени разбирания какъв да бъде, а всичко извън тях се отрича, то в прогресив рока (и метала в частност) ограничения няма, граници няма, той се прелива и слива в една уникална сплав.   

               История на прогресив рока

И така, какво ще рече това “прогресив”? Досега никои не е успял да даде пълно обяснение и се съмнявам дали някога ще успее. Защото донякъде именно в това е чарът на тази музика. Тя, както се сещате, е много особена. Ако трябва все пак да сложим някакво определение, то това е вид рок музика, която залага на доста сложна структура на песните, голяма (огромна по-скоро) дължина на песните, виртуозно изпълнение, многопластови текстове, безкрайни експерименти и импровизации... И още много неща. Прогресивът е изцяло индивидуално преживяване и каквото напиша, ще бъде субективно – така че почвам направо с историята, корените, групите и т.н. А обясненията – по-късно.

Корените

Има няколко „стълба”, да ги наречем, на тази музика.

Единият е рокендролът от 50-те и 60-те години. Като пример нека дадем, разбира се, Beatles, Rolling Stones и други, както и по-ранни изпълнители. Без тях всички по-късни групи нямаше да са същите.

Друго особено влияние е блусът, в който се корени целият рок и в голяма степен и прогресивът. Ранните групи от 70-те като Pink Floyd например са силно повлияни от блуса. Специално у Pink Floyd може да се открият все по-силни черти на блуса дори и в албумите от 80-те.

Не трябва да подминаваме и джаза. Именно джазът от 50-те дава силен тласък в края на 60-те. Съществува и някакъв хибрид наричан прогресив джаз – към него бих насочил King Crimson от първия им период през 70-те.

И така – стигнахме до класическата музика. Без нея прогресивът не би съществувал. Великите прогресив кийбордисти като Rick Wakeman и  Keith Emerson  са в същността си класически музиканти. Нека само споменем, че в  Fragile на Yes има Брамс, Emerson, Lake and Palmer изпълняват Модест Мусоргски, преди концертите на Marillion  върви Доницети, а зад всеки синтезаторен звук в тази музика стои Бах като негов прадядо.

Не бива да пропускаме и психеделичната музика от края на 60-те – част от класическите прогресив групи са били в началото причислявани точно към нея. Кийбордите на Doors доста напомнят на Genesis и Yes, ама няколко години по-късно.

70-те години

Всъщност историята на прогресив рока започва малко по-рано. За пръв път през 1965 година тогава никому неизвестната група Pink Floyd, водена от Syd Barett, един бъдещ шизофреник, издава странния албум The First Five Singles. Не бих се наел да нарека тази психеделия и шизофрения точно начало на прогресива. Но следващите албуми на групата от 60-те като Piper at the Gates of  Dawn (1967) и  A Saucerful of Secrets (1969) вече са част от зараждащото се ново поколение групи. Мнозина посочват първия албум на Genesis From Genesis to Revelation (1967) и като първи за стила, други считат дебюта на King Crimson In the Court of the Crimson King (1969) за такъв. Но фактът е, че до 1970 всички големи прогресив групи от зората на течението са издали по албум, в който хем правят нещо различно от старите групи като Beatles, хем остават в подобно русло. Все пак Sgt Pepper’s Lonely Hearts Club Band e първият концептуален албум – запазена марка на прогресив групите.

70-те години са златното време за стила. Групите са част от голямото класическо поколение на рока заедно с имена като Led Zeppelin, Black Sabbath, Deep Purple, Uriah Heep и много други. Макар, разбира се, да съществуват разлики в стила и звука на всички тези групи, между тях няма коренни различия. Големият Rick Wakeman свири в Yes, но това не му пречи да записва и в Sabbath Bloody Sabbath на Black Sabbath. Въпреки това, прогресив рокът развива своите характерни черти. Класическите групи от периода – Yes, Genesis, Pink Floyd, King Crimson, Emerson, Lake and Palmer, Jethro Tull и др. – се отличават с огромни песни от 20-30 минути с множество различни части, в които всеки музикант дава воля на таланта си: синтезатори, електрическа китара, барабани, бас и глас, разбира се. Музиката е доста многопластова и психеделична, кореспондира с подсъзнанието и носи препратки към книги или реални събития или просто развива собствен сюжет – един модел, който ще бъде неотклонно следван от следващите поколения групи. Великите албуми от периода са Dark side of the Moon, Wish You Were Here, Animals и The Wall на Pink Floyd, Close to the Edge, Fragile, Relayer, Tales from the Topographic Oceans и Going for the One на Yes; Trespass, Nursery Cryme, Foxtrot и Selling England by the Pound на Genesis; In the Court of the Crimson King, Lark’s Tongues in Aspic, Red и Starless and Bible Black на King Crimson; Thick as a Brick и Aqualung на Jethro Tull; ELP със Tarkus и Brain Salad Surgery и др.

Но средата на десетилетието бележи криза в много от групите. Музиката им става доста отвлечена и още по-трудно разбираема от обикновено. Има и друго – появата на пънка в Англия налага неволното сравнение с него. Елементарната и широко приемана музика на пънка, която сякаш цели да докаже, че и най-големият некадърник може да свири – е всичко, което прогресивът не е. Появяват се нападки срещу групите, че музиката им е прекалено претенциозна и елитарна, което по принцип е донякъде вярно. Но Pink Floyd и Yes открито критикуват пънка. За сметка на това, в Америка се заражда ново поколение, сред което първо място заема канадската група Rush, чийто дебют е от 1974, но албумите от втората половина на 70-те – 2112, А Farewell to Arms и Hemispheres – я превръщат в легенда. Rush продължава традицията на прогресива, но използва силни елементи от хардрока и музиката им става модел за появилия са по-късно прогресив метал. В САЩ по същото време класациите оглавяват Kansas и Styx. Kansas също включват твърди рифове и албумите Masque, Leftoverture и The Point of Know Return стават прогресив класики.

В крайна сметка 70-те завършват с бавното отслабване и разпадане на стила. Нужна е промяна, експерименти, нов дух. Големите групи, след гигантски продажби и турнета, са донякъде вече неадекватни за времето си. Те или се разделят, или сериозно променят състава си. Идва времето на 80-те.   

80-те години

 Обикновено се счита, че 80-те са слабият период за прогресива. Време на ъндурграунд, неприемане, снишаване. Позволете да не приема такова твърдение. 80-те са доста по-различни от предишното десетилетие, но са не по-малко продуктивни и интересни. Вярно е, че настъпват промени. Вече няма 30-минутни песни, а ролята на синтезаторите и насечените китари е все по-голяма. Нещата са други. Много групи поемат по пътя на комерсиализацията и издават суперуспешни албуми, които нямат почти нищо общо с музиката им отпреди 10 години. Пример за това са Yes със 90125 и размазващия и до днес хит Owner of A Lonely Heart; Фил Колинс като вече утвърден лидер на  Genesis насочва групата към доста опростен стил, видим първо в класиките Mama и Home by the Sea, а по-късно и песни като Land of Confusion, No Son of  Mine, I Can’t Dance  и др. Но това не прави музиката сама по себе си лоша. Тези експерименти обаче отблъскват стари фенове и привличат нови. King Crimson потъват в опитите да въведат асинхронна и алогична музика в звука си като дори стигат до уейв и етно елементи (въпреки това резултатът е удивително добър и интересен). Rush поемат по пътя на удивителен фюжън с влияния от даркуейва, та дори и, казват някои, от регето – при тях също експериментът е свръхуспешен и ражда най-силния им период от времето на Moving Pictures и следващите албуми.

Но групата, която не се променя, а направо се появява през 80-те, е Marillion. Fish и компания се оказват добри последователи на Genesis и Pink Floyd, но не само това; албумите им през периода се не само много успешни – те са връщане и възраждане на типичния прогресив дух. Misplaced Childhood е най-популярен сред тях, макар да не бих казал, че е и най-добър. A Script for the Jester’s Tear и Fugazi, както и по-късният и по-лек, но и по-мрачен Clutching at Straws са шедьоври на прогресива от 80-те.

През втората половина на десетилетието се заражда и т.нар. прогресив метал. Както вече споменах, неговият модел се развива по-рано от Rush, но групи като Queensryche със Operation: Mindcrime развиват музика, основана върху тежките рифове, но с изцяло прогресив дух. Дори ще се осмеля да кажа, че класически метал групи също са повлияни от прогресива. Албуми на Iron Маiden като Somewhere in Time и Seventh Son of the Seventh Son носят много прогресив черти, а за Metallica от 1986-88 самият Lars Ulrich казва във видеото San Diego 1992 Live Binge and Purge : “Our songs were getting more and more progressive.” Тук няма какво да добавя.

90-те и началото на новия век

90-те години на 20 век са възраждането на прогресив рока в духа на музиката от началото и средата на 70-те. Заслуга за това има първо прогресив метълът, чието лице е новопоявилата се група Dream Theater. Още дебютът им When Day and Dream Unite от 1989 година е своеобразен шедьовър, който събира в себе си всички насоки в стила до момента – в него има и Pink Floyd, и Yes, Genesis и Rush, Marillion... дори Iron Maiden и Metallica. Това смесване на класически прогресив елементи с твърди рифове, много синтезатори и сложни композиции се запазва и в следващите албуми Images and Words, Awake, Falling into Infinity и Scenes from a Memory. От Six Degrees of Inner Turbulence групата започва да експериментира с повече хеви и траш в стила си. Така или иначе, те се превръщат в една от най-големите съвременни прогресив групи, а албумите им са виртуозни и съвършени както в музиката, така и в текстовете си.

Началото на 90-те е време на поява на много нови групи. Ветерани като  Queensryche спечелват заслужена слава със Empire и постигат голям комерсиален успех. На полето на прогресив метала излизат още Fates Warning, Savatage и други. Tool сливат алтърнатив и прогресив и този експеримент e особено виден в албумите от края на 90-те и началото на 21 век като Aenima и Lateralus. Psychotic Waltz имат само 4 албума ( A Social Grace и Into the Everflow главно) и се разпадат бързо, но постигат култов статус, а музиката им е продължена и развита от групата на вокалиста Buddey Lackey/Devon Graves Dead Soul Tribe. Появява се цяло ново поколение, което малко или много твори в насоката на старите групи: Porcupine Tree изумително приличат на Pink Floyd, но тове не им пречи да имат собствена индивидуалност като в албумите The Sky Moves Sideways и Signify; Spock’s Beard напомнят на Genesis не само в звука, но и в биографията си – вокалистът напуска, за да бъде заместен от барабаниста (също като Peter Gabriel някога), а The Flower Kings още са критикувани, че копират Yes. Не може да подминем и Pain of Salvation, чиито албуми The Perfect Element Pt. 1 и Remedy Lane са изключително оригинален и модерен прогресив. Така че сцената си има своите силни моменти в последните 20 години и продължава да се обновява.

Показателни за стила „епични” (тоест ужасно дълги) песни са Close to the Edge, Gates of Delirium (Yes), Shine on You Crazy Diamond, Echoes (Pink Floyd), Tarkus (ELP), Supper’s Ready (Genesis), Thick As A Brick (Jethro Tull), 2112, Hemispheres (Rush), A Change of Seasons, Octavarium, Six Degrees of Inner Turbulence (Dream Theater), The Sky Moves Sideways (Porcupine Tree), The Great Nothing (Spock’s Beard) и много други.